До Калофер и Хисаря

"Животът започва там, където свършва зоната на комфорт."

 08. / 09.04.2022

 Един по-различен велопреход. Точно така бих го определил. По-различен, не защото километрите и денивилацията бяха по-различни от това, на което съм свикнал, но защото в края му имах усещането, че съм преминал през един от най-тежките си велодни.

Планът ми беше двудневен, т.е. включваше нощувка в Хисаря. Първия ден трябваше да се изминат около 150 км, а втория - около 90-100 до гара Стамболийски или Пловдив. Съответно през първия ден трябваше да се отбия до един водопад близо до Казанлък, до Калофер и да пристигна в Хисаря около 17-18 ч вечерта. Вторият ден трябваше да е посветен на исторически местности и обекти - кромлех до Старо Железаре, тракийския комплекс край Старосел и евентуално Жаба могила до Стрелча. Нещата обаче не се развиха както трябваше.

Сутринта тръгнах на път след 9 ч сутринта в посока Николаево, където се качих на подбалканския път. Именно по него трябваше да премине съществената част от маршрута ми - за съжаление нямаше как да го избегна. Оказа се обаче, че натовареното движение е само един от проблемите, с които трябваше да се справям, а както се оказа впоследствие - най-незначителният.

Карах с оток на левия прасец заради алергична реакция от ужилване от предния ден. За момента най-голямата ми тревога беше свързана с него и дали от натоварването няма да се усложнят нещата. Когато обаче поех по подбалканския път, бързо-бързо от ума ми се изпари мисълта за прасеца. Посрещна ме силен насрещен вятър и се започна една борба с него в продължение на повече от 50 км. Прогнозата не обещаваше повече от 3м/сек западен полъх, но истината се оказа по-брутална. 

Докато карах, трудно вдигайки повече 17-19 км/ч, разбрах че това ще един от тези дни, в които снимки почти няма да има. Хем карах по оживен път, хем и психически бях ангажиран с други мисли, като най-негативната от тях беше дали ще успея да се добера в Хисаря по светло. Признавам, че формата ми в началото на сезона не е цветуща, но това в комбинация с натовареното колело, подутия крак и силния насрещен вятър, ми идваше в повече. 

Малко преди Казанлък все пак се отбих до първата си цел - водопада на Черганово. Около него има обособени места за отдих и ги използвах по предназначение за десетина минути, попълвайки енергийните си запаси с консерва боб.

С нови сили продължих напред към Казанлък. Беше се постоплило и температурите достигаха двайсетина градуса. Прекрасно време, стига да не беше вятърът, който макар и поотслабнал, продължаваше да ми създава проблеми.

Наближавах Калофер. Вдясно от мен издигаше заснежените си върхове масива Триглав, а не след дълго зърнах и първенеца на Балкана - връх Ботев. 

Като цяло се чувствах по-добре, още повече че вятърът бе поутихнал някъде след като оставих Павел баня зад гърба си. Малко преди да вляза в Калофер обаче ме чакаше нова неприятна изненада. Стара контузия в коляното взе да се обажда. Казах си: "Само ти ми липсваше сега". 

По улиците на Калофер. Да споменавам, че е родното място на Христо Ботев, едва ли е необходимо. Тук бях планувал посещение на паметника му, както и да се запася с провизии за оставащия път до Хисаря.

Само от мисълта, че имам едва 30-ина километра до края на прехода, се чувствах по-добре. Даже си го повтарях докато мъкнех колелото на гръб по стълбите към паметника.

Когато спрях да въртя, болката в коляното се усили и започнах да се питам как ще е когато го подложа на ново натоварване след изминатите до момента 120 км.

Пътят трябваше да бъде изминат. За щастие, след Калофер следваше предимно спускане, а когато започнах да въртя отново, установих че болката не се е променила и към момента бе поносима, така че ми позволяваше да продължа. А някъде там зад хълмовете трябваше да се намира Хисаря.

Рядко съм се радвал толкова при достигането си на някоя табела, както тази на Хисаря. 

Когато се настаних и вечерях в двузвездното хотелче на края на града, установих, че този преход е приключил още на първия си ден. Завърналата се контузия правеше по-нататъшното каране невъзможно. 

Като човек преминал през достатъчно подобни етапи в колоезденето знаех, че има неща, които просто трябва да се приемат. Ето защо погледнах назад към тези трудни 150 км от Нова Загора до Хисаря и си казах: "Оживя и сега."

С тази скромна порция снимки от Хисаря приключвам пътеписа, който се оказа по-кратък, отколкото бе запланувано.

Мисля, че само когато човек е бил в достатъчно на брой лоши ситуации, започва да взема правилните решения, без да се двоуми. Разбира се, капчица лудост никога не е излишна, но да приемеш фактите с тяхната неумолимост само по себе си е признак, че властваш над самия себе си.