Пет дни в Доспат и околностите му
03 / 08.08.2021
Най-красиви са душите, които се засищат не с блясъка на лукса и богатството, а с този на мечтите си.
За втори път в Родопите през тази година. Първото ми посещение беше на рида Мечковец в началото на лятото, като тогава имах възможността да покарам по северните части на планината в района на Хасковските минерални бани. Сега обаче разполагах с повече свободно време и желание за по-сериозни дестинации, затова си взех квартира в Доспат и с първите слънчеви лъчи поех от Пазарджик към Доспатския проход.
Ден 1
В град Пещера.
Отличен път, от поносим до направо спокоен трафик и слаб процент на изкачване в посока Батак. Това беше положението в началото на деня.
Пред табелата на Батак и в близост до няколко интересни табла с туристически и патриотичен привкус.
Сянка и сокче за попълване на витамини и минерали.
На път през най-дългия планински проход в България - Доспатския.
След Батак изкачването става по-разнообразно, като процентът на наклон се вдигна осезаемо на места, но пък местностите са толкова зареждащи и красиви, че само може да приемеш като бонус принудата да се движиш бавно през тях и да ги разглеждаш.
Поредната чешма по пътя. Поне в това отношение нямаше за какво да се тревожа - чешмите са кажи-речи на всеки завой и дори в горещо време винаги имах хладна вода у себе си.
Покрай язовир Голям Беглик.
И язовир Широка поляна. Изключително популярен за туризъм и къмпинг.
На тази чешма с кът за отдих направих поредната спирка. Движех се по-бързо, отколкото предполагах и имах достатъчно време за такива отбивки.
Първа среща с водите на язовир Доспат. Всичко щеше да е още по-приятно, ако не бях пукал на два пъти гума в последните километри преди крайната си цел за деня.
Ден 2
Сутринта на другия ден слънцето се изкачваше по небето, а аз изкачвах баира източно от Доспат в посока Девин.
Целта оправдава километрите :)
Между селата Късак и Змеица стои старият римски мост Кемера. Под него тече Сърнена река. Намира се съвсем близо до главния път, така че посещението му отнема броени минути.
Село Борино и време за кафе.
Тук е отбивката за дяволската екопътека. За момента обаче моят път водеше към Девин.
Ето ме и на път за Самодивското пръскало - най-високият родопски водопад. Девин постепенно остана зад гърба ми.
Палец нагоре за това табло.
До Самодивското пръскало се стига по екопътека Струилица като само последните 500 метра предлагат по-сериозно катерене. Красотата му обаче се разгръща през ранната пролет, а сега (август) беше далеч от най-добрата си форма: тук-там се стичаха скромни поточета по скалите.
Хижа Тешел. Доколкото знам - работеща.
Снабдих се с най-важните неща за път в една бензиностанция на излизане от Девин и поех към Триградското ждрело. Часът беше вече следобед, но имах предостатъчно време да отметна и тази цел за деня преди да се върна в Доспат. За Буйновското ждрело обаче нямаше да ми остане време, така че се видях принуден да го отложа за друг ден.
Малко снимков материал от ждрелото.
Остатъкът от деня включваше хапване в крайпътно бистро недалеч от Триград, халба студена бира и изтощителното изкачване между Тешел и Борино.
Ден 3
Бях предвидил третия ден да е по-скромен откъм километри, за да имам сили за четвъртия, когато бяха предвидени някъде 150-200 км. Ето защо предприех пътуване до Сърница по протежението на язовир Доспат - красива велоразходка с дължина малко над 50 км.
Келнерът в едно от заведенията в Сърница ме попита откъде идвам с колелото. Все по-често чувам такива въпроси, така че вече спрях да се изненадвам и обясних накратко.
"Браво", получих в ответ."Оттук често минават колоездачи"
"Не се съмнявам. Мястото е много хубаво"
Като в подкрепа на тези думи, на връщане от Сърница наистина се засякох с няколко колоездачи. Махнахме си по установения ред и всеки по пътя си. А моят ме отведе обратно в Доспат. Засега.
Ден 4
Оказа се, че трябва да отложа планирания си преход заради влошаване на времето. Прогнозите бяха за следобедни бури в Родопите, а да те завари буря в планината на надморска височина 1300-1500 метра не е от най-приятните неща. Реших обаче да направя едно леко раздвижване до село Барутин в часовете преди обяд, когато облачността още не започнала да се сгъстява.
Облаците започнаха да прииждат, но аз бях вече в Доспат и ги посрещнах с кенче бира на една от панорамните площадки над язовира. Денят не се разви както очаквах, но пък се възползвах доколкото можах от него.
Ден 5Последният ми ден на разположение в околностите на Доспат трябваше да включва или посещение на Лещен и Ковачевица, или на Дяволската екопътека. И докато се двоумях, към кой от двата маршрута да поема, отново се оказах със спукани гуми преди да съм изминал и 5 км. Лепенките ми бяха на привършване, здрави резервни гуми вече нямах и най-разумното решение бе да не се отдалечавам твърде много от Доспат, за да може в най-лошия случай да добутам велосипеда обратно. През цялата година не помня да бях пукал толкова често и може би това беше една от причините, поради която си носех само една резервна гума. Е, обстоятелствата ме принудиха да преосмисля това решение, ала твърде късно. Ето защо посветих последния си ден на обикновена велоразходка до село Късак и едноименния водопад до него.
По пътя за Късак. В далечината се извисява като египетска пирамида пирамида връх Виденица с височина 1652 м. При ясно време от него казват, че се вижда чак Бяло море.
Село Късак. Намира се близо до Доспат и е както почти всички села в региона е съставено от помашко население.
По пътеката към водопада.
Водопад Късак. Намира се на около километър от последните къщи на селото и до него се достига по пътека, която в мокро време със сигурност става опасна. Самият водопад е с височина около 8 метра и силния му сезон е пролетта, въпреки че не пресъхва дори и в летните жеги.
Една симпатична горска библиотека в близост до водопада. На мястото също така има обособени кътове за отдих.
Прибрах се обратно в Доспат, но до края на деня имаше още доста време, затова и в следобедните часове отново излязох на път с намерението да се раздвижа без цел и посока в околностите извън града.
Ден 6
Рано сутринта се сбогувах с Доспат и поех по обратния път към Батак и Пещера. Местностите вече ми бяха познати, както и профила на маршрута.
Около 10 ч спрях до бунгалата на яз. Широка поляна и си взех кафе. Последните дни се бях отдал на лежерно, почти мързеливо каране, но пък ми харесваше. Човек има повече време да разглежда и размишлява когато не му е причерняло пред очите от умора.
В град Пещера се отбих до крепостта Перистера, разположена на хълма Света Петка. Разходката из вътрешността си заслужава, а не по-малко впечатляващи са и гледките към Пещера, които се разкриват от някои от най-високите й точки.
Много от местата, които се надявах да посетя по една или друга причина останаха за друг път. Научих си урока за гумите и за други неща. Остават снимките, красивите гледки, запечатали се извън кадър, спомените, вятърът и блясъкът на водите на язовира, лудите спускания и брутални изкачвания... всичко, за което не е споменато тук. Но не е и нужно.
