Отбивки за история между Димитровград и Първомай

 До светилището в Каснаково и селата Клокотница и Драгойново

"Пазете не само очите си, но и онова, което пали блясъка в тях." 

28.09.2022

 

 

В един от последните септемврийски дни направих еднодневен велотрип между Димитровград и Чирпан. Целта бяха няколко интересни от историческа гледна точка места, които не бях посещавал и смятам,  че се получи добре. Разстоянието, което покрих за деня беше от сорта на 80-90 км, т.е. нищо особено, но пък пътят ми предложи разнообразен профил, настилка и гледки.

След като оставих Димитровград зад гърба си, поех към село Добрич, а оттам - към първата забележителност за деня - светилището на нимфите и Афродита край Каснаково. Има информационни табели и леснодостъпно. След селото се преминава по мост над Банска река и на близкото възвишение е разположено самото светилище.

Мястото има тракийски произход и е разположено върху карстови извори. В близост до светилището има останки и от римска вила. Определено може да си загубите половин-един час за да го разгледате, още повече когато не са много подобните обекти в страната.

Само на четири-пет километра югозападно от Каснаково се намира и Клокотница. Знаменитата победа на цар Иван Асен II над войските на Теодор Комнин е изкована тук през 1230 г. Тя е едно от най-великите военни постижения на Второто Българско Царство.

Самото село днес е с население около 600 жители.

А това е поредния мост над Банска река, който преминах. Общо взето маршрутът ми се придържаше близо до коритото й.

В Клокотница спрях за кафе преди да се прикача на главния път за Първомай.

Минах през Горски извор, Върбица и Бяла река, където хванах отбивката за Православен и поех на юг, където се извисяваха най-северните върхове на Родопите в Хасковска област.

Малко преди табелата на село Драгойново вляво от пътя има беседка с трибагреник и паметен камък, напомнящ за личността и делото на големия Ангел войвода. Родното му село Драгойново беше последната част от целите ми за днешния преход.

Ангел войвода е хайдутствал трийсет години - от 1832 до 1862 г. и бил страшилище за поробителя. За многобройните му подвизи можете да прочетете в книгата на Руси Димитров "Ангел войвода", базирана на исторически документи и разкази.

В далечината се издига връх Драгойна (813 м) - един от най-високите в тази част на планината, заедно с връх Аида (859 м) до село Горно Брястово.

Вече в Първомай...

На сянка в село Градина. Няколко километра на север е Плодовитово, а оттам до крайната дестинация за деня Чирпан ме деляха десетина километра.

Смяна на спукана гума в парка в Чирпан под лъчите на отиващото си слънце. Няма никаква романтика в последното. Вие обаче може да потърсите нещото, което ви прави щастливи и дори и да няма романтика във всичко, което го съпътства, опитайте да го задържите, защото няма нищо по-ценно на този свят.

 

Десет велодни из Добруджа

 От Карнобат до Шумен, Сребърна, Силистра, Добрич и Балчик

"Всеки своя път намира..." 

04.08 - 14.08.2022

Началото на август 2022...

Рано сутринта, преди още слънцето да е изгряло, стъпих с велосипеда на гарата в Карнобат. Именно оттук започваше пътешествието. С чаша кафе изчаках Карнобатския изгрев - нямаше причина да карам в тъмното. Предстояха ми малко повече от сто километра, а по пътя нямаше да правя сериозни спирания. Единствената забележителност, която планирах да посетя беше водопад Крумова вана, а той се намира съвсем близо до главния път.

В село Прилеп.

  Преминах през селата Вълчин и Лозарево, след което започна същинския Ришки проход. Надеждите ми, че ще бъде средно натоварен не се сбъднаха - движението беше интензивно и в двете посоки, предимно от тежкотоварни МПС-та. Иначе като изкачване не представлява нищо особено - процентът на наклон рядко се вдига дотолкова, че да ти се наложи да сменяш предавките и се изкарва общо взето на скоростта, на която си започнал да катериш.
 

  На предела на прохода, близо до пътеката за Ком-Емине се намира водопад Крумова вана. Достигането му не е трудно. Наложи ми се единствено да пресека пътя, защото ми се падаше от лявата страна, след което да повървя около триста метра, последните от които по доста стръмен участък към коритото на река Немой дере. 

Падът на водата е около четири метра, а мястото, където пада образува внушителен скален казан, чиято дълбочина надминава два метра. Съществува поверие, че кан Крум се изкъпал в него след победата над византийците през 811 г. Затова и водопадът носи това име.
 

След като се спуснах до село Веселиново, трафикът малко се разреди и стана по-комфортно за пътуване, като изключим факта, че жегата ставаше все по-осезаема. Използвах случая да се измия и да си напълня вода на тази крайпътна чешма. Гущерът, който се припичаше вече там, не се изплаши никак от натрапника с колелото, а само се поизвъртя, за да ме вижда по-добре и да ме държи под око за всеки случай.
  Пожелах му приятна слънчева баня и продължих напред. Макар и с Ришкия проход зад гърба си, ме чакаха още километри до Шумен.

Поогладнял, реших че мога да си позволя лукса да обядвам в Смядово, за чиято цел трябваше да се отбия няколко километра. Все пак минаваше обяд, а аз не разполагах с нищо друго в багажа си освен пакет солети. Хем щях да огледам и градчето, което посещавах за пръв път.
  Градчето е скромно, но неприятната изненада за мен беше отсъствието на каквито и да било крайпътни заведения за хранене. Огледах и в околността, но не забелязах нищо, което да наподобява място, което да предлага храна. Чудна работа - и навигацията беше безпомощна. В тази жега навън почти нямаше и хора, та се отказах да обикалям повече и поех обратно. Честно казано Шумен не беше толкова далеч и можех да продължа и така, просто исках да използвам случая да посетя ново място.
  Влязох в Шумен някъде след два часа следобед, хапнах и се настаних в едно скромно хотелче, недалеч от центъра. Разположих се, поотпочинах за два-три часа и излязох отново. Имаше достатъчно време да се изкача до мемориалния комплекс "Създатели на българската държава", който се намира на върха на Шуменското плато и се забелязва от десетки километри разстояние. Можех да наблюдавам как изплуват формите му още докато наближавах града в подножието му.
  За да се изкачите догоре, трябва да преодолеете хилядите стъпала, които водят до него. Може да се окаже изморително, но ще бъдете възнаградени с невероятна гледка към града, околностите му и Мадарското плато на изток. Самият мемориален комплекс е изграден по случай 1300-годишнината от създаването на България. Входът е около 3 лева. В западната част има малко възвишение с дървена площадка, от която се простира още по-разширен изглед към Шумен.

 

   

На приземния етаж на хотела има механа, в която вечерта звучаха златни рок парчета, а на телевизора вътре човек може да проследи някой завързан футболен сблъсък с халба наливна бира пред себе си...
  Престоят ми в Шумен продължи още два дни, като на втория направих кратка обиколка на вилната зона в подножието на платото и се отбих до Шуменското езеро. То е разположено на 140 метра надморска височина и бреговете му дават дом на много водолюбиви птици, които зимуват там.

  При една от разходките си се сдобих случайно и с една от последните книги на Ъруин Шоу, които липсваха в колекцията ми - "Вечер във Византия". Реших, че няма да ми натежи толкова, а и ще имам с какво да убивам времето вечер, когато велосипеда и аз сме в режим почивка.
  Напуснах Шумен сутринта на третия ден и поех отново на север в посока Силистра и Сребърна. 

 

Предстояха ми около 110 -120 км, които не ме тревожеха. По-скоро това правеше прогнозата за следобедни валежи. Трябва да се отбележи, че тя не беше по-различна от предишните дни, но до момента все ми се разминаваше.

 

 С надеждата това да продължи, минах през селата Панайот-Волово, Хитрино, Страхилица и Дренци, за да спра в село Венец, което е административен център на едноименната община.

 

 Самото село е голямо, с население 900 жители. В него направих кратка кафе-пауза, при която наруших съня на кучетата, излегнали се на сянка до автомата.
  Трябва да се отбележи, че трафикът беше спокоен. Нямаше нищо общо с интензитета на Ришкия проход. Профилът на маршрута бе точно какъвто очаквах - плавни изкачвания и плавни спускания се редуваха с равни участъци, като почти през цялото време се движех в сянката на крайпътните горички. Последното беше по-скоро приятната изненада, тъй като мислех, че ще съм принуден да наблюдавам единствено безкрайни ниви.
 

След Венец минах през Осеновец, Изгрев, Климент, Пристое, Браничево и Загориче преди да вляза в град Дулово. Той е третият по големина в област Силистра с население от 7000 души. Тук спрях и с малко късмет успях да намеря работещо крайпътно заведение, което предлага нормална храна вместо обичайните кебапчета и кюфтета. Хапнах набързо и завъртях педалите в посока Ситово.
  

 

 

 Междувременно от север се бяха събрали доста тъмни облаци и лежаха на хоризонта точно там, накъдето се бях запътил. На излизане от поредното село Любен видях как буквално на двеста-триста метра пред мен всичко се размазва като в мъгла. Само че не беше мъгла, а дългоочаквания дъжд. Поне не ме завари насред нищото и успях да се подслоня на беседката пред селския магазин. Там местните вече бяха подранили с ракията, а ако се съдеше по пирамидите от кенчета - и с бирата също. Селото е с предимно мюсюлманско население, което обаче явно не е пречка за алкохолните сбирки.
  "Отдавна не е валяло. От месеци. Всичко изгоря, чак сега виждаме дъжд." - каза ми един от хората.
  "Дойдох и заваля значи - отвърнах шеговито - Трябва по-често да минавам явно"
  Дъждът беше бурен, но кратък и след петнайсет-двайсет минути отново бях на велосипеда и продължих пътя си. През следващите села имаше участъци, където не бе паднала и капка. Облакът ги бе заобиколил. 

  След като минах и през Ситово, се качих на главния път Русе - Силистра, където тировете отново станаха част от пейзажа. На мен обаче ми предстояха само десетина километра до отбивката за Сребърна.
 

Село Сребърна се намира на около два километра от дунавския бряг и е с население от 580 души. Селото предлага условия за летовници - не липсват къщи за гости и атракции - конна езда, музеи и разбира се езерото Сребърна. 

Местността е защитена и е биосферен резерват с изключително важно значение за дунавските брегове на българска територия. Тук се срещат над 220 вида птици и много защитени представители на родната флора и фауна. Мястото също така е един от 100-те национални туристически обекта.

  "Бабибната къща" е мястото, където отседнах. Стопаните са чудесни, дворът и самите къщи за нощувка носят етнографски дух. Малко след като се настаних, в съседните стаи се настани двойка от Белгия, които бяха тръгнали на велотуринг през Европа още от април месец, заедно със своето куче. Проведох доста занимателни разговори с тях, дадох им съвет кои пътища ще са по-подходящи и удобни за тях предвид начина им на пътуване, както и по възможност да намерят алтернативен маршрут за участъка Обзор-Бургас, който по това време на годината е страшно натоварен.
  А за мен самия следващите два дни бяха изключително ползотворни - отидох до Силистра и останките от Дуросторум, минах по алеите в близост до брега, разгледах вътрешността на самия град, придвижвайки се почти изцяло по велоалеите (Силистра разполага с едни от най-добрите велоалеи поне от тези на градовете, които съм използвал).

 

Удобни местенца за почивка в парка, централната зона и брега не липсват и така правят велоразходката на всеки турист доста приятна.

  На следващия ден прескочих и до село Ветрен, разположено на самия дунавски бряг, северозападно от Сребърна. 

 

Там цари пълна тишина и спокойствие и можех да прекарам почти целия ден на брега. Наблизо има малко заведение, тип фургон, откъдето може да си вземете кафе или нещо за пийване и да съзерцавате сините води на Дунав. Самото село е с население от около 200 души и въпреки че е на речния бряг, релефът му е хълмист и може да се наложи да катерите участъци с десетпроцентови наклони.
  Смятах, че да се намери сносно място за нощуване в Добрич няма да е никак трудно. Оказа се обратното. За моите цели търся евтино място и никак не държа на удобствата, тъй като използвам единствено леглото вечер. През останалото време съм навън. От това, което се предлагаше в Booking и нета не останах никак доволен. От друга страна местата, които отговаряха на моите критерии, или не работеха, или нямаха свободни стаи. С голямо търсене най-накрая успях да си уговоря нощувка в "Докторската къща".
  На следващата сутрин си пожелахме на добър час с моите белгийски приятели и всеки пое по своя път: те - към Констанца и делтата на Дунав, а аз - към Добрич.
  За разлика от предходните дни, днес не се очакваха превалявания. Малко след разклона за Силистра, вече навлязох на неопозната територия и нямах представа какво да очаквам. Селата в тези местности са разположени на голямо разстояние едно от друго и то така, че за да се добереш до някое от тях трябва да се отбиеш от главния път и да изминеш още шест-седем километра. Релефът е еднообразен , а това в комбинация с откритите пространства, които се брулят целогодишно от ветровете далеч не го прави най-привлекателната дестинация за колоездене. Поне за мен това е еквивалента на скуката - безкрайни ниви от двете страни, вятър и никакво селце, което да разчупи пейзажа.
  След петдесет-шейсет километра най-после спрях за малко в село Средище. Хапнах банани, налях вода и продължих към Коларци, Хитово, Дряновец и Карапелит.

 

 В ранния следобед вече бях в близост до Добрич, а малко по-късно намерих и въпросната "Докторска къща". Мястото посрещаше гости отскоро и бях може би сред първите наематели. Оказа се, че домакините са медици в болницата. 

"Ето откъде и това странно име", си казах, осъзнавайки че е трябвало да се досетя по-рано. 

  В Добрич прекарах само вечерта и на следващата сутрин стегнах багажа и поех отново на изток, този път към Балчик, където вече имах резервация за три нощувки. 

  Както и очаквах, трафикът бе натоварен, но нищо кой знае какво. Пък и беше в реда на нормалното и след малко повече от трийсетина километра, които изминах по маршрута Приморци - Сенокос - Соколово, пред мен се откроиха скалните тераси на Балчик.

  Балчик е петият по големина град на българското черноморие и е разположен върху скали от бял варовик, които му придават неповторим облик. Докато карах към мястото за нощувка, нащраках малко снимки и се уверих също така че туристическия поток от съседни страни (най-вече Румъния), не е за подценяване.
  Да се придвижваш с шосейка тук може да се превърне в истинско изпитание. Улиците не са от най-широките, мрежата им е объркваща и има доста стръмни участъци, в това число и с паваж. Ако искаш да обикаляш на колело тук, определено по-добрия избор би бил такова с широки гуми и по-ниско разположена седалка. 

  Не съм фен на плажуването, поне не в стандартния му вид. За мен интерес представляват дивите плажове и малки, сгушени заливчета, където си далеч от шумотевицата, детските писъци и бирените шкембета. Имам достатъчно опит в издирването на подобни местенца и не след дълго намерих каквото търсех - малък див плаж с едва няколко метра пясъчна ивица и удобни скали, върху които може с малко повече ентусиазъм да се покатериш и да хвърлиш един широк поглед към Балчик и околностите му. А после - да заровиш ходила в пясъка и да оставиш вълните да идват и да си отиват с приятното си шептене. Ако си бил достатъчно предвидлив и си си донесъл и бира - щастието е пълно.  

  На следващия ден поех към поредните си цели - Каварна, залива Болата и нос Калиакра.
  Това бяха и най-североизточните точки от България, които щях да посетя през прехода.
  След село Топола излязох на главния път между Балчик и Каварна - доста натоварен, ала се задържах на него само в рамките на няколко километра преди да ме посрещне табелата на Каварна.

  В града спрях набързо за едно кафе и поех към Българево. След селото пътят отвежда директно до нос Калиакра. За да стигнете до Болата, трябва да хванете отбивка вляво. На асфалта има надпис със стрелка, който би бил от помощ за някой, който се ориентира без навигация. 

  Пътят до залива тесен, но приличен, като последните метри вече са без асфалт. Още преди да бъда възнаграден с приказната гледка, облаци мухички се понесоха отвсякъде, сякаш телепортирали се директно от Странджа и започнаха да ме тормозят. Но пък местностите изобилстват от храсти и редки горички, влажността е голяма, така че появата им беше закономерна, особено по това време на годината.
  Самият залив Болата е в списъка на най-красивите в света и като се погледне отвисоко неговата перфектна  полусферична форма, лесно се разбира защо. Не успях да му направя добри снимки, но пък снимките за мен са винаги на заден план и не се старая особено при правенето им. По-важно е изживяването за момента, то е неповторимото и причината за всеки мой преход.

  Напуснах Болата след половин час и завъртях педалите към нос Калиакра.
  И исторически, и географски, носът представлява много интересно място. Най-ранните следи от човешка дейност тук датират от 4 век пр.н.е., като носът е бил населяван от тракийски племена, после е бил важен укрепителен пункт на Византийските императори, а през втората половина на 14-ти век е столица на Добруджанското деспотство на Добротица.

 

 И тук чуждоезичните туристи бяха повече от родните.
  

 Последната част от прехода ми включваше пътуване до Варна, като преди да се добера до морската столица, реших да се отбия до село Оброчище. Там има запазено тюрбе и дервишко теке. Наблизо има и чешма, която обаче явно е изградена по-късно. Архитектурата на постройките е впечатляваща, те са обявени за паметници на културата от местно значение и си заслужава да се отделят няколко минути, за да бъдат разгледани.

  Останалите километри до Варна не предложиха нищо особено, ако се изключи разбира се бурята, която ме връхлетя малко преди село Осеново. Не ме валеше за пръв път, но този дъжд беше нещо запомнящо се. Абсолютно невъзможно бе да продължа да се движа в него. Автомобилният поток също намаля и забелязах, че много от колите отбиват където могат, пускат си аварийните светлини и чакат небесата да се успокоят.

 

 За мое нещастие, нямаше къде да се прикрия от бурята и изпитах цялата му ярост на открито. Едва когато дъждът поотслабна достатъчно, за да тръгнат отново автомобилите, потеглих и аз, добрах се до стара автобусна спирка в посока Осеново и там се поизцедих и приведох в по-приемлив вид за среща с варненските улици.
  Десетте дни в Добруджа бяха най-дългото ми самостоятелно пътуване с велосипед досега. Обиколката ми на Странджа през 2020 г. тогава завърши в рамките на седем дни. Но не продължителността на велопрехода беше най-запомнящото се. Както всеки път - най-приятните и красиви моменти и местности няма как да бъдат споделени през камерата на телефона. Няма как да бъдат предадени и умората, срещите, нервите, въздишките и всичко останало без което един велопреход не може да съществува и които именно го правят това, което продължава да ме мотивира за следващия.