Шипка
13.03.2020
Десет дни след националния празник, когато около Паметника на свободата на Шипка се стичаше народ от цяла България, направих самостоятелно посещение на върха. Предпочитам да избягвам хорските маси и да запазвам моментите сред природата и историческите обекти колкото се може по-уединени. Времето беше на моя страна - прогнозите бяха за температури от порядъка на 21-22 градуса. Метнах колелото на влака за Стара Загора и малко след 9 ч сутринта вече бях в Града на липите. Пътят до Казанлък ми е добре познат и единственият му недостатък е натоварения трафик, който обезличава на моменти удоволствието от пътуването по хубав асфалт.
Малко преди Шипка има разклонение за Бузлуджа. Паметникът на социализма се вижда ясно на един от върховете, а покрай самия път гордо стои друг социалистически паметник.
И село Шипка. Намира се непосредствено преди началото на прохода. Прегърнати от зеленината на иглолистни гори се виждат златистите кубета на манастира "Рождество Христово".
След селото започна истинското изкачване. Първите километър-два се справях долу-горе добре, но после положението стана сериозно. Велосипедът ми е с 24 скорости, т.е. с 6 по-малко от този, с който карах през миналия сезон и няма как да отричам, че не усетих разликата. Когато силите ти са на привършване и искаш да свалиш един оборот надолу, но просто не разполагаш с такъв, не е никак приятно.
Покрай пътя се срещат паметници и плочи, свързани със значимото място на тази местност в историята ни. Както и кътове за отдих и две чешми, до втората от които спрях, за да се запася с вода.
Изглед от един от поредните завои към Долината на тракийските царе. В далечината се вижда язовир Копринка.
След доста усилия накрая се добрах до мемориалния комплекс. Смешното беше, че не ми бяха останали сили, за да се изкатеря до самия връх и срам, не срам, бутах велосипеда по пътя нагоре, който трябва да се отбележи, че като състояние е много зле, но откъм процентно отношение за изкачване, заслужава респект.
По-късно, отколкото се надявах, успях да си направя въпросното селфи. Часът беше след 1 на обяд, а плановете ми бяха по това време вече да поемам обратно. Все пак събрах сили, за да се кача до самия паметник и да се насладя на панорамата отгоре.
Притиснат от времето, тръгнах обратно и след шеметно спускане, в 2 ч следобед, когато прогнозата за времето беше напълно оправдана и живакът в термометрите достигаше стойности над 20 градуса, паркирах БПС- то в края на прохода пред страноприемница "БалканЪ" за кратка обедна почивка. Останалото бяха едни 46 километра до Стара Загора, които въпреки изтощението от прохода, не ми създадоха проблеми. Във влака БПС-то пътува така - едва ли е изненада за любителите на велопреходи. Със сигурност всеки има своята лична драма, свързана с БДЖ и опитите за безпроблемно прекарване на велосипеда до крайната спирка. Но какво да се прави... важното остава, незначителното бързо се забравя.
